Алекс и Мартин прекарват години в постоянно движение по света, преди пътищата им най-после да се пресекат в Швейцария. И ако преди това промяната на локацията е била нещо обичайно, срещата им променя всичко, защото един в друг откриват онова усещане за покой, което те кара да спреш и да се почувстваш „у дома“.
И двамата обожават гмуркането, карането на ски и отворената врата на дома им за уютни, споделени вечери с приятели. И все пак, най-важните им моменти винаги са се случвали насаме. Връзката им започва по време на пандемията, а предложението за брак се случва под звездите на Тенерифе. Сватбата им последва точно същия ритъм.
Започнаха деня си с емоционална първа среща и с клетви, които толкова естествено преливаха една в друга, сякаш ги бяха писали заедно. Думи, преплитащи вълнението от следващата им стъпка заедно като семейство с малките сутрешни навици у дома. Целият им любовен език, събран в различните нюанси на думата „babe“ (от нуждата от помощ и добрите новини, до шегите за неправилно подредената миялна). Думи за лоялност, за приключения, за обещанието за най-щастливите години оттук насетне (в които със сигурност няма да им е тихо), за остаряването заедно край морето и онази любима мисъл за брака: „Ако някога изостана - изчакай ме, аз винаги ще те изчакам.“
А когато си казаха всичко насаме, просто отвориха вратите за празника, с най-близките им хора и дансинг, който така и не остана празен.